Съдебната власт в България между конституционните спорове и реалностите

Висшият съдебен съвет остава централният административен орган на съдебната власт в Република България, който определя кариерното развитие на магистратите и управлението на съдилищата. Установен с конституцията от 1991 година, този орган премина през множество реформи, опити за промяна на структурата и остри политически сблъсъци. Настоящата уредба предвижда състав от 25 членове, които трябва да притежават най-малко петнадесет години юридически стаж. Заседанията се провеждат ежеседмично, като се оглавяват от министъра на правосъдието, който обаче няма право да гласува при вземането на решения.

Институцията разполага с ключови правомощия, сред които са назначаването, повишаването и освобождаването от длъжност на всички съдии, прокурори и следователи в страната. Освен кадровите въпроси, съветът организира професионалната квалификация в системата, приема проектите за бюджет на съдебната власт и разглежда годишните доклади на върховните съдилища и на главния прокурор. Административните актове на органа подлежат на съдебен контрол за законосъобразност пред Върховния административен съд, което гарантира възможност за обжалване на неговите решения пред съда.

Структура, мандат и състав на институцията

Действащият модел на Висшия съдебен съвет включва трима членове по право, чиито позиции заемат председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор. Те получават своите постове с указ на държавния глава, след като бъдат избрани по съответния ред. Останалите двадесет и двама членове се разделят по равно между парламентарната квота и професионалната общност. Народното избира единадесет представители, а съдиите, прокурорите и следователите излъчват директно другите единадесет членове, разпределени като шест съдии, четирима прокурори и един следовател.

Мандатът на изборните членове е петгодишен, като е заложено законово ограничение те да не могат да бъдат преизбирани за два последователни мандата. Заседание на съвета може да се проведе при наличие на квот от повече от половината му членове, а актовете се приемат с обикновено мнозинство от присъстващите чрез явно гласуване. Председателските функции на заседанията се поемат от министъра на правосъдието, а при негово отсъствие редът се пада последователно на ръководителите на ВКС, ВАС и главния прокурор.

Опитът за разделяне на съвета и съдебното решение

В края на 2023 година Народното събрание прие съществени изменения в Конституцията, които предвиждаха радикално преструктуриране на съдебната власт. Според тези текстове Висшият съдебен съвет трябваше да бъде разделен на две самостоятелни структури – Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет. Новият модел предвиждаше по-малък състав от петнадесет членове за съдийската колегия и десет членове за прокурорската колегия, като се променяше балансът между парламентарната квота и преките избори от магистратите.

Тези промени обаче бяха подложени на институционален и юридически контрол, който доведе до тяхната отмяна. Конституционният съд се произнесе с Решение №13 от 26 юли 2024 година, с което обяви приетите изменения в тази част за противоконституционни. Решението беше обнародвано в Държавен вестник през август същата година, с което се запази дотогавашният модел на функциониране на единния орган.

Изборът на ръководители и общественият спор

Процедурите по избор на председатели на най-големите съдилища и на главен прокурор традиционно предизвикват обществено напрежение и политически дебати. Ръководителите на двете върховни съдилища и обвинител номер едно се назначават и освобождават от президента на републиката по предложение на Висшия съдебен съвет. Мандатът на тези длъжности е седемгодишен, без право на повторно избиране на същия пост. Според нормативната уредба държавният глава няма право да откаже издаването на указ при повторно направено предложение от съвета.

Постоянните спорове около тези назначения произтичат от влиянието на политическата квота и парламентарните партии върху състава на съвета. Критиците на досегашната система посочват, че изборът на върховните магистрати често се определя от задкулисни договорености, вместо от изцяло професионални критерии. Това поставя под въпрос независимостта на съдебната система и нейното доверие сред гражданите, тъй като същият орган отговаря както за кариерното развитие на магистратите, така и за техните дисциплинарни наказания.